Не престъпвай във храма ми,
ако вярата си оставил отвън.
Не пали свещи. Не сричай молитви.
Не заставай до олтара свещен.
Не разбуждай тишината в душата ми,
от думи девствени най ме е страх.
Отдавна готова съм за себеотдаване,
но за този, който е за мен отреден.
Не ми поднасяй трудна любов.
Не ми насаждай гнет и тревога.
Бъди до мен. Ако решил си. Бъди!
Нека заедно носим кръста, дарен ни от Бога.
Ако аз ти повярвам. Дано!
Сто свещи ще пламнат във огън.
Ще се слеем две половини. В едно.
И камбани ще бият... за обич.
Нека бъда чашата вино,
която в миг на самотност докосваш.
Нека бъда глътка миро,
която вечер с устни отпиваш.
Нека бъда волнодумството зло,
стон могъщ и облак над тебе.
Нека бъда вятърът, лудостта,
които в душата ти бродят.
Нека бъда предчувствия сто
в твоя свят от пропасти зейнал.
Нека бъда изповед и живот,
бавна прегръдка и огън.
Нека бъда всичко това,
което ти в душата ми внесе.
Вкорени се във мен... И какво.
Боли ли те колкото мене.
Сърдечна лудост. Волнодумство.
Самодивски мисли. И луна.
Мелодичен порив. И безумство.
Тетива на лък. И песента.
Буден огън. И сияйност.
Нестинарски танц в жарта.
Искри живот. Крила и полет.
Върхове. Звезди. И светлина.
Златно време. Слънчево.
Обични длани. Топлина.
Рисуван шепот. Цветности.
Красивост. Благослов. И тя!
Ти ми се случи. Някак насън!
Беше безкрайност космична.
Сбъднат копнеж. Ответен зов!
Звезда изгряла в небето.
Усмивка. И шум на море.
Пречистващ дъжд. Ветровете.
Нежна ласка на птичи криле.
Щурчова струна в ушето.
Ти ми се случи. Но не беше насън!
Ехтиш като звън във сърцето.
През живота ми песен тече.
Без думи. Обич чертаят ръцете.
Изпреварих всички събития,
изписвайки всяко във стих,
сетивата ми будни предричаха
края на една невъзможна любов.
Тръгнах си, още преди да пристигна,
скрита в сянката на белия лист.
По пътя ми нямаше светла пътека,
само мастилени многоточия
и безумни въпроси, очертани в контур.
Не успях да пристигна в очите ти,
вярата в твоето "Обичам те"
по пътя се разпиля.
Тъй със теб безпаметни си останахме,
кой знае, за радост или беда.
Само стиховете не са безименни,
не броя колко са вече на брой.
Сантиментално ги препрочитам,
защото ти някога бе моят герой.
Нощта ще бъде тясна
след случения миг.
На мига красив
попили влагата,
спомени ще ни горят...
Тишината ще събира дипли,
запечатала момента див.
Изцедили соковете на оргазмите -
сега притихнали,
един без друг лежим.
Дори не помня колко бяха
връхлетелите ни часове-екстаз.
В постелята си своя се завръщам,
в очакване до следващия грях.
Осъмнах привлечена -
от къс синева.
От два слънчеви лъча
и една топла ръка.
Притихнала на твоето рамо,
ухае на спомен красив.
След аромата на вчера,
утрото е красиво.
Тишината е с дъх на цветя
и усещане за бяла надежда.
След миг на живяна любов,
слънчев сплит мислите ни подрежда.
Аз съм дъждът и речните пръски,
аз съм пътник, устремил се със зов
,аз съм бурята, вятърът, слънцето,
и небе, и бряг - родени с любов.
Аз съм огънят и прегръдката топла,
аз съм светлият звън сред поля,
аз съм птицата вълшебна и дива,
с буйна нежност и силни крила.
Аз съм твоят споходил те сън,
с най-чистия, най-копнежния звън.
Имаш мойта охолна душа,
моите мисъл, лъчи, красота.
Ако можеш, забрави
ръцете ми огнени.
Ако можеш, спри
на сърцето лудия впряг.
Изпепели недомечтаните мигове,
ако можеш, обуздай неспирния бяг.
Ако можеш, пречупи
магията пламенна.
Ако можеш, зарови
на душата възторга богат.
Сломи неизживените полети,
ако можеш, спри любовния глад.
Ако можеш, угаси
жажда, що вода не гаси.
Ако можеш, тръгни
по обръча огнен - без нестинарска ръка.
Ако можеш вечност, ти, разруши...
След такава обич - дъжд рядко вали.
Две чаши, пресушени от вино,
догарящ фитил на свещта,
задъхан миг, любовно вълнение,
отключен порив... и вик. Тишина.
Изтръпнали устни, позатихващи вени,
пулсиращи мисли, смутено сърце,
глухи стъпки, през рамо отекващи,
криволичещи сенки... празнота и тъга.
Хаос, шарещ в главата ми замъглена,
звезден спомен, скътан в сърце,
капки дъжд във душата сломена,
очи, пълни с тревога... и две празни ръце.
Преплетохме свойте съдби,
съвсем за кратко, за миг.
С тези наши гладни души,
колко святост - споделения залък.
Още помня трохите любов
и утолената жажда - за обич.
Наместо чаши с буйно вино,
кръвта кипеше до изнемога.
А после падна ярка звезда
и луна сърповидна възкръсна.
Синевата над нас запечата мига
за тази наша единствена среща.
Не ме разбра. А как те исках.
Разхвърли бляна ми красив.
Прекърши вярата ми. Тънка нишка.
Не бе готов за мен, любов.
А сбъдването. Бе на метър.
Прелитнала над двама синева.
Не ме отпи. Не преоткри звездите.
И гасна в мрак. И тишина.
Прегърнах здрача. И линея.
Разсякох се на стонове. Без звук.
А ти си чужд. И еретично смеещ.
Тежко се сбогувах с този миг.
Разхвърли бляна ми красив.
Прекърши вярата ми. Тънка нишка.
Не бе готов за мен, любов.
А сбъдването. Бе на метър.
Прелитнала над двама синева.
Не ме отпи. Не преоткри звездите.
И гасна в мрак. И тишина.
Прегърнах здрача. И линея.
Разсякох се на стонове. Без звук.
А ти си чужд. И еретично смеещ.
Тежко се сбогувах с този миг.
Нежно изпя ни нощта,вятърът, бе пианиста.
С колко чувство ни сгря,
звезда в небето - златиста.
Чуден и светъл света,
луна олтарно гореше,
престъпили оттатък прага,
забравихме своята тленност.
Без излишни слова,
с грейнали ярко зеници,
преродени от много любов,
целунахме утро, пълно с надежди.
С колко чувство ни сгря,
звезда в небето - златиста.
Чуден и светъл света,
луна олтарно гореше,
престъпили оттатък прага,
забравихме своята тленност.
Без излишни слова,
с грейнали ярко зеници,
преродени от много любов,
целунахме утро, пълно с надежди.
Небето е изцъклено от студ.
А облаците. Чаша вино.
Отпивам глътка. Пиша стих.
Въздишат чувства от комина.
А бе денят, изпълнен - с теб.
В очакване. Да те прегърна.
Във вените, наместо кръв,
препускаше обезумяла нежност.
Но ненадейно случи се. Навън.
Разплака се една надежда.
Лъчите се обрекоха на скръб.
И гръм... Неслучен миг подрежда.
А облаците. Чаша вино.
Отпивам глътка. Пиша стих.
Въздишат чувства от комина.
А бе денят, изпълнен - с теб.
В очакване. Да те прегърна.
Във вените, наместо кръв,
препускаше обезумяла нежност.
Но ненадейно случи се. Навън.
Разплака се една надежда.
Лъчите се обрекоха на скръб.
И гръм... Неслучен миг подрежда.
Той няма твоите искрящи очи,
нито твоята благородна осанка.
Но се буди до мен призори
и не е просто розова сянка.
Не е ръбеста, горда скала,
която с трудност превземам.
Той е гребен на морска вълнаи
неизбежният прилив към мене.
На кръст не разпъва душата ми нощем,
всички сенки разпилява встрани.
Не, той, не пали негасими пожари,
но свети със силата на всички звезди.
И тихо впил се във моите дни,
носи дъх на уют и спокойствие.
Не разплаква смеха в мойте очи,
той е моя песен и удоволствие.
Той не е голямата ми любов,
но е мъжът на живота ми.Беше!
Отдавна в мен прегоря
страстта за случайно докосване.
нито твоята благородна осанка.
Но се буди до мен призори
и не е просто розова сянка.
Не е ръбеста, горда скала,
която с трудност превземам.
Той е гребен на морска вълнаи
неизбежният прилив към мене.
На кръст не разпъва душата ми нощем,
всички сенки разпилява встрани.
Не, той, не пали негасими пожари,
но свети със силата на всички звезди.
И тихо впил се във моите дни,
носи дъх на уют и спокойствие.
Не разплаква смеха в мойте очи,
той е моя песен и удоволствие.
Той не е голямата ми любов,
но е мъжът на живота ми.Беше!
Отдавна в мен прегоря
страстта за случайно докосване.
Ти, мое вечно желание,
мой трепет и светлина,
ти, мое сладко ухание,
мой огън и топлина.
Ти, моя нестихваща жаждо,
моя лудост и брод,
ти, мое безумно омайниче,
вятърен полет и небосвод.
Ти, моя молитва и зов,
моя магия и благослов,
ти, моя безпощадна стихийо -
аз те наричам просто - Любов!
мой трепет и светлина,
ти, мое сладко ухание,
мой огън и топлина.
Ти, моя нестихваща жаждо,
моя лудост и брод,
ти, мое безумно омайниче,
вятърен полет и небосвод.
Ти, моя молитва и зов,
моя магия и благослов,
ти, моя безпощадна стихийо -
аз те наричам просто - Любов!
Привлечена съм към сърцето ти -
от нежен звън, от тишина.
От волността на вятъра в душата ти
и на живи устни - непонятността.
От силни две крила - ръцете ти,
от прегърнала снагата - топлина.
От слънчев смях и красотата ти
и на песен мъжка - сладостта.
Звездя в очите ти - небесните,
най-чиста и обична синева.
И в бистри чувства къпя се -
поток клокочещ е кръвта.
от нежен звън, от тишина.
От волността на вятъра в душата ти
и на живи устни - непонятността.
От силни две крила - ръцете ти,
от прегърнала снагата - топлина.
От слънчев смях и красотата ти
и на песен мъжка - сладостта.
Звездя в очите ти - небесните,
най-чиста и обична синева.
И в бистри чувства къпя се -
поток клокочещ е кръвта.
Затворена самотата в окръжност,
върти се там до безкрай.
В очите се стелят мъглите.
Дъждовен месец е Май.
И няма литнали птици,
кръжащи в синевата над мен.
Лежат под краката мечтите,
мокри, върху черен асфалт.
Този месец изтъкан е от облаци
и несбъднати слънчеви дни.
На заем взел е душата ми.
И въздиша над мен. И боли.
Оконтурил е с телени бодове,
иначе, безкрайните ми, кафяви очи.
Единствено вятърът с мен си играе.
И една кукувица наблизо. Не спи.
върти се там до безкрай.
В очите се стелят мъглите.
Дъждовен месец е Май.
И няма литнали птици,
кръжащи в синевата над мен.
Лежат под краката мечтите,
мокри, върху черен асфалт.
Този месец изтъкан е от облаци
и несбъднати слънчеви дни.
На заем взел е душата ми.
И въздиша над мен. И боли.
Оконтурил е с телени бодове,
иначе, безкрайните ми, кафяви очи.
Единствено вятърът с мен си играе.
И една кукувица наблизо. Не спи.
Препъвам се в огнени залези -
не се научих по жарава да тичам.
Натрапчиви въглените - до алено,
изгарят на чувствата пръстите.
Няма време за недолюбени писъци,
ни за дъждене в очите ми властни.
Гръмотевично звънко пее душата ми,
хипнотично-мистично танцувам по пладне.
И рисувам си нощите музико-цветни,
със смеха на взривозвезден дъждец.
Свободно-самотна, безумно-отчаяна,
нощта е... мое право и моят живот.
не се научих по жарава да тичам.
Натрапчиви въглените - до алено,
изгарят на чувствата пръстите.
Няма време за недолюбени писъци,
ни за дъждене в очите ми властни.
Гръмотевично звънко пее душата ми,
хипнотично-мистично танцувам по пладне.
И рисувам си нощите музико-цветни,
със смеха на взривозвезден дъждец.
Свободно-самотна, безумно-отчаяна,
нощта е... мое право и моят живот.
Къс по къс те събирам в очите си,
за да възкръснеш за мъничко в мен.
Не съм забравила, пълните ти с обич зеници
и как разпадаше света под краката-за мен.
Когато ме наричаше „бленувана моя"
и „мой разцъфнал, пурпурен цвят".
Когато ме милваше, гореше, желаеше
и премираше в изпълнения ми от нежности свят.
Но знам ли, случи се някак без време -
мина вятър и... открадна мига.
Черен облак с тежък гръм се стовари
и от този ден не е спирал дъжда.
за да възкръснеш за мъничко в мен.
Не съм забравила, пълните ти с обич зеници
и как разпадаше света под краката-за мен.
Когато ме наричаше „бленувана моя"
и „мой разцъфнал, пурпурен цвят".
Когато ме милваше, гореше, желаеше
и премираше в изпълнения ми от нежности свят.
Но знам ли, случи се някак без време -
мина вятър и... открадна мига.
Черен облак с тежък гръм се стовари
и от този ден не е спирал дъжда.
Тя, голямата - изплака
пред празнотата на онемелия въздух
и изпълни с уморени вопли
нарезите на сърцето.
Тя, голямата, замря тихо -
отвъд погледа, отвъд пътя,
с рани, втъкани във мрака.
Тя... отвори вратата
и излезе навън...
А после, небето изтъня
и се сгромоляса красивия сън.
Кога изгубихме се в делника,
в безличното безмълвие - стопихме се.
Помрачиха се усмивките, надеждите,
домът утихна в отчуждение.
Прегърнали суровото мълчание,
очите ни се вглеждат в мрака.
Угасихме обичта... със равнодушие.
Убихме я! А някога, така я чакахме!
Изниза се пясъкът между кръгли стени,
настана време за раздели. Уви!
Вятърът, духна - влажен,студен,
гост мой ще бъде, не само за ден.
Ти вече се стягаш за дългия път,
завеща ми децата, дългът и дома.
Шумят вълните нетърпеливо в нощта...
На добър час ти желая и завръщане у дома.
Тайно от всички, плача без глас,
подир тебе остава само облаче прах.
В миг на мълчание помахвам с ръка,
на кея останах с тъмнината сама.
Навик
Станахме доста забързани двама,
дните се нижат без ухание, цвят.
В този изстинал свят - от тревоги,
мимолетни срещи крепят ни със теб.
Бегли усмивки, кратки прегръдки -
само в неделя, в приглушения здрач.
Вечеря без свещи и пъстра покривка,
без огън в камината и чаша вИно.
Целостта на душите ни... някак разцепи се,
в негласен сговор безсловесно търпим.
Неизбежни предчувствия в двама бушуват,
а от пустотата, защо ли... отдавна спря да боли?
Станахме доста забързани двама,
дните се нижат без ухание, цвят.
В този изстинал свят - от тревоги,
мимолетни срещи крепят ни със теб.
Бегли усмивки, кратки прегръдки -
само в неделя, в приглушения здрач.
Вечеря без свещи и пъстра покривка,
без огън в камината и чаша вИно.
Целостта на душите ни... някак разцепи се,
в негласен сговор безсловесно търпим.
Неизбежни предчувствия в двама бушуват,
а от пустотата, защо ли... отдавна спря да боли?
Този дъжд как го очаквах,
да пречисти тяло, душа,
да смири скръбните мисли
и да закичи смях във очи.
Сипал в мен аромата на обич,
нежния знак на пролетен плам.
И всяка частица от него ухае -
на преродена радост и цветни мечти.
Овладях скръбта в душата си,
със спомена за теб и любовта.
Усетих пулса на сърцето си,
вплел се в този на едно море.
И ето ме на кея - песенна,
преминала през дните на тъга.
С молитвен шепот се смирявам
и буйната ти нежност чакам у дома.
Жадуваща до изнемога
твоето признание -
един нюанс на нежност,
да закичиш във очи.
В безмълвно мигновение,
да се избистри синевата,
вълна от светла обич,
развълнувано да затрепти.
В света си утрешен и днешен
да те прегърна с две ръце,
да прекръстим тишината с песен,
в лятна жаркост да горим.
Да се опием до безпаметност -
от сладости и смях,
приседнали в сплита
на юлските лъчи.
Дъждът...
Дъждът, дъждът, отдавна е тук,
под прозореца ми танцува.
Луната стене в дълбоката нощ,
а вятърът луд безумно нея целува.
Небето тича с вик във нощта,
с гърди, пропити от влага.
С тънък писък разстреля съня
и от мен безвъзвратно избяга.
Дъждът, дъждът, отдавна е тук,
под прозореца ми танцува.
Луната стене в дълбоката нощ,
а вятърът луд безумно нея целува.
Небето тича с вик във нощта,
с гърди, пропити от влага.
С тънък писък разстреля съня
и от мен безвъзвратно избяга.
Луната
Изниза се слънцето тихо, на пръсти,
пое по пътя далечен - на юг.
Изплува луната - медна чаровница,
търкулна се на клоните в мекия пух.
Откровено небето пофлиртува със нея,
обсипа я цяла със звезден прашец.
По челото целуна я облаче бяло,
изчерви се свенливо и до изгрев горя
като запалена свещ.
Изниза се слънцето тихо, на пръсти,
пое по пътя далечен - на юг.
Изплува луната - медна чаровница,
търкулна се на клоните в мекия пух.
Откровено небето пофлиртува със нея,
обсипа я цяла със звезден прашец.
По челото целуна я облаче бяло,
изчерви се свенливо и до изгрев горя
като запалена свещ.
Този дъжд
Този дъжд така ме оплете -
гали очите, косата, гърба,
целуна краката, ръцете,
отърва ме от снощните мисли
и тиха тъга.
Този дъжд - кратък и летен,
безумно силен, пречистващ душа.
С луди пръсти самотата отпрати,
магьосник чакан - жива вода.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
.
Блогът на May - lily 
Публикации
