Кога изгубихме се в делника,
в безличното безмълвие - стопихме се.
Помрачиха се усмивките, надеждите,
домът утихна в отчуждение.
Прегърнали суровото мълчание,
очите ни се вглеждат в мрака.
Угасихме обичта... със равнодушие.
Убихме я! А някога, така я чакахме!
1 comment(s) to... “А НЯКОГА...”
1 коментара:
Харесвам много поезията ти - толкова е нежна и чувствена, макар понякога и да е тъжна:)))
"Угасихме обичта... със равнодушие.
Убихме я! А някога, така я чакахме!"
Повярвай - пак ще се завърне -
макар и с нова дреха пременена.
с обич за откровнията ти!
Петя
Публикуване на коментар