Изплаках те в тъжни безсъници,
сега съм безоблачно тиха.
Не разпервам вече криле,
твоя безответен дух да прегърна.

Мен достигна ме празно небе
и луна ме целува-бездумно.
Босонога не танцувам в нощта,
нозете ми стъпват безшумно.

И щурецът безпощадно убих,
че защо да ми свири среднощно...
Не ми останаха даже трохи,
с които любовта ти да прося.

Отшумяха шумналите гори,
всичко беше...толкоз отдавна.
Светът продължава,без теб се върти...
От утре за нова любов ще се раждам!

На liviq -стих, портрет - ZEMEDELEC

Жажда. Устни. Топъл вкус.

Глътка нежност... и омаен звън.

Миг от вечност в тишина.

Обич... и отключена душа.



Волен порив. Трепет. Вик.

Чувства луди... и божествен миг.

Изгарящ полъх във нощта.

Любов... и възкръснала душа.

Пуст е залезът. И няма смях.

Своя съм си... До нераздаденост.

Котва хвърлих на безлюден плаж,

сърцето ми на есенно море прилича.

Времето е спряло своя бяг,

с копито в мислите дълбае.

Тъжна съм. И... уморена...

крила смирено аз прибрах.

Вятъра далеч отпратих.

На духа си сред пясъци постлах...

Дано намеря вяра за себеопрощение!

Дихание. Утро. Роса.

Дъга. Синева. Чувства будни.

Двама с теб. Миг тишина...

Разлиствам те с пръсти луди.



Наслада. Звън. И смеха.

Откъснато цвете от устни.

Как ухае на обич денят!

Пролетта в сърцето възкръсна.

Мечтая. Предричам. Горя.

Отчаяно търся утеха.

Безумствам от обич. Творя.

Бурни мигове. Звездна пътека.





Лудост. Вихър. Порой.

Непонятност бяла в очите.

През мен звънък миг прокънтя.

А сънят e отлитнала птица.

Нима случайно се открихме

във водовъртежа на града,

безпричинно ли те срещнах,

или пък срещата ни бе съдба.



С взлом в очите ми прекрачи -

тогава май не го разбрах.

И с някакъв неистов крясък

в душата ми нахлу и я облада.



В този свят от кръстопътни срещи

раздра заспалия ми свят.

Обсебила ме е една интимност,

любовна лудост - мога ли да победя.



За дързоста не те наказах,

и себе си не мога да виня.

Помня още вкуса на срещата,

любовна лудост - мога ли да победя.

Разплисках синьото в очите ти -

нали бях топлият, очакван дъжд.

Превърнах във дъга мечтите ти,

изгря над теб най-чаканият лъч.


Косите ти, през смях разроших,

закичих делника ти с аромат.

Изгуках сладичко в сърцето ти

и свих гнездо във твоя свят.

Къс по къс те събирам в очите си,

за да възкръснеш за мъничко в мен.

Не съм забравила, пълните ти с обич зеници

и как разпадаше света под краката-за мен.



Когато ме наричаше „бленувана моя"

и „мой разцъфнал, пурпурен цвят".

Когато ме милваше, гореше, желаеше

и премираше в изпълнения ми от нежности свят.



Но знам ли, случи се някак без време -

мина вятър и... открадна мига.

Черен облак с тежък гръм се стовари

и от този ден не е спирал дъжда.

Аз отдавна копнея

в нежна прегръдка

теб да приема,

в свойта ласка омайна

твоя дух да смиря

и с най-добрата повеля

в мойта клада магьосна,

твоя кипеж

на звездни капки

да претопя.

Обсебени във делнично всевластие,

разпиляхме любовта си, някак на шега.

Забързани, погълнати от работа,

неусетно ни застигна есента.


С шеметна вълна помете ни

борбата за парчето хляб.

Възкисел, полепнал по небцата ни...

А уж посяхме с обич семена.


И виното е натежало, кисело -

мирише на отчаяна самотност.

В аромата изветрял на страстите,

една въздишка е останала от лятото.


Във чашите, стаило се на дъното,

е всяко вчерашно неслучване.

И залезът... изтича между пръстите...

Есен е, във нас изсъхват чувствата.

Да посеем зрънце надежда
в набраздените си сърца
,да разцъфне пролет нечакана,
а с нея дъждът - жива вода.

Слънчев лъч и копнежност
да пробият мрака над нас.
Да се разлива дъга акварелно,
птичи звън да ечи като смях.

Колко малко всъщност е нужно
на човек, за да бъде щастлив.
Малко цвят, аромат, глътка нежност,
лъч светлина и усещаш се жив.

Нечакан дъждът заваля
в този уж безоблачен ден,
небето изведнъж притъмня,
мъгла се спусна над мен.


Капките дъжд ми навяха тъга,
и заплака душата, сиротната.
Протягах нагоре ръце,
за молитва, дъждът вече да спре.


Небето молитвата моя не чу,
и зловещо продължи да гърми.
Безсилна, отпуснах ръце,
ала ярост кипеше в моето сърце.


Като обезумяла затанцувах с дъжда,
крещях и отмивах своята самотност.
Преди да си тръгнеш, обичах така да вали,
сгушена в теб, а дъждът да ни мокри.

Ще се родя на разсъмване -

нежна, неземно прекрасна,

ронеща се като огърлица.

Ще бъда бляскава и звучна,

с глас на шлифован елмаз,

опияняваща, съвсем истинска...

А ти ще осъмнеш с мен

и очите ти, инак спокойни,

ще се вълнуват до лудост

от безкрайния звън.

Приютил ме в дланите си,

тръпнещи и горещи от чакане,

искащи да грабнат мига,

жаден ще ме отпиваш

на бавни глътки, смълчан.

И влажността от мен ще попиеш...

Ще пребъда в душата ти цяла,

аз, твоята дъждовна жена.

А после тихо ще се разпилея

в онзи миг, споходен от лъч,

политнала с крилото на облак...

Ще ме чакаш до другия дъжд.

Спи, спи, мое малко момиче,

мое дихание, мой смисъл.

Ще бъда твоя сянка в съня ти,

там... някъде дълбоко закътана -

където небето е спокойно и тихо,

където узряват, открити, мечтите,

където слънцето не залязва в очите ти,

където усмивката твоя е ослепителна

и отмерва на щастието ритъма.

Спи, спи, мое малко момиче,

небето цялото е в светлина.

Да знаеш само, мое ангелче сребролико,

колко ти прилича света!

Как да смиря пламъка в сърцето,

когато част от мен е любовта

и разтварят се безброй небета,

за светлото на моята душа.

Сега е утро, ухаещо на нежност,

ти пак прииждаш някъде във мен,

тичат слънчеви лъчи-копнежи,

с плахи стъпки през едно небе.

И всяка моя мисъл те докосва

с най-топлите копринени лъчи.

Сега е утро, светнало от нежност

и всеки атом във сърцето те зове.

Устните ми свято те нашепват,

сърцето ми през шепота полита

и търси във безкрайната вселена

звезда, от нежност сътворена.

И едно небе във пурпурно червено,

събрало лудостта на любовта ни,

отворило усмихнати зеници,

осмислило душата в мене.

Пак ще тръпнат ръцете ми огнено,

пак в очите ще греят звезди,

щом на прага потропаш следзалезно,

изпълнен с лунатични мечти.



С космична обич познали душите си,

обрекли на вятъра своя копнеж,

с устрем див през звездна жарава,

ще препускаме в своя стремеж.



Там, където в светло безумие

се задъхват страсти докрай

и вселената тъне в бездумие

от силата на любовен пожар.

Със последните сили

на своята слабост

всеки път се заричах,

че това писмо е за сбогом.


И всеки път се отричах

от мислите си свирепо.

Не успях да смиря ръцете си

след толкова писане.

Все още сърбят ме пръстите

и всяка нощ лъкатуша

през средата на виртуалното.

И какво, че живееш далече,

щом сърцето ми е при теб?!

Вече не искам да знам

какво ни е писано, защото

всичко се случва въпреки нас.

Не изключвай системата -

двеста и двайсет волта в мене горят.

Ако две крачки пристъпя,

ще взривя интернет.

Тази наша любов,

във имейли събрана,

всяка нощ у дома

чета и пиша признания.

Съвсем наопаки вече живея -

уж те имам, със теб съм,

но в душата ми е студено.

Нямам нерви до края

по интернет да целувам.



Уморих се - да знаеш,

от виртуалните нощи.

И двамата сме наясно

какво е жажда гореща.

Ела, за Бога, ела,

и оттук отведи ме!

Крайно време е - да,

двама с теб да се срещнем...

И в очите ти да пренощувам.

За какво са ни всичките мигове,

щом напусто е всяко очакване,

щом не можем да се докоснем

и погледнем реални в очите?



Светлее само мониторът,

думите виртуално прескачат.

Вече мъчно владеем чувствата,

флуиди хвърчат в тишината.



И какво, че животът е хубав,

когато сърцето е влюбено.

Тази любов - виртуална,

е безразсъдна, просто безумие.

Как така отключи сърцето ми

и прекрачи оттатък прага.

С цвят облада празнотата ми

и нарисува за мене небе.



С късче от своя дух ме докосна.

Леко, ефирно над мен прелетя.

Напръска с ухание моите устни

и с обич най-чудна ме завладя.

Звезден дъжд

над нас се сипе...
В полунощ небето е жарава.
Вятърът е щедър

и ни разсъблича,
а луната

по телата гали.
В такава нощ

са страстите червени,
в очите синьото се нажежава.
Парят жарко по ръцете,
а дъхът на устните е галещ.
Двамата със теб сме полудели,
щом сме време сред безвремие.
Думите изказани мълчат,
разпилели срички във вселената.
Няма нищо друго за разказване,
просто се обичаме.

Събуждаш в мене онзи устрем

за звезден танц над тихи висини,

за нощ, рисувана от топли устни

и нежна дързост. И мечти.



Всяка твоя дума ме докосва,

всеки жест е пареща искра.

Жарава.Лудост. И копнежност -

въздишката ти в мене прокънтя.



Любов е. Дивна и красива.

И всеки миг е пожелан.

Изсипваш радост в моята градина -

Приемам те. И с тяло, и с душа.

Дар от Бога нечуван -

идваш в тихата нощ.

Ти си моето чудо -

песен, сила, любов.



Със очи ме усмихваш

и ме кичиш със звън.

С гореща длан ме докосваш

и ми спираш дъха.



Твоят огън връхлита

с устрем мойто сърце.

И през бездна от ласки,

откровено тебе зова.



Посрещам всяка стихия,

вселила се в мойта душа.

Нека бие сърцето ми лудо,

нека бавна бъде нощта.



Птица в облак рисува

този луднал копнеж,

а звездите ревнуват

моя недогарящ пламтеж.

На вятърни криле политнала безбрежно,

с желана мисъл към теб се устремих,

да срещна твоя дух със чудна сила,

да ме изгаряш пак със огън жив.



В лъчите ти от обич да се сгрея,

да отпия глътка нежност от твоята уста.

Да почувствам огнен прилив във сърцето,

да се преродя под лунна светлина.



Душата ми омайно да ти потанцува,

открила теб във звездни висоти,

и твоята със страст да обладава,

в тихи мигове под нощни светлини.

Ще бъде тихо, много тихо,

като в приказка,

облечени във бяло балерини

ще танцуват.

Вятърът, притихнал в клоните,

смълчано ще наднича.

И само бегъл лъч в златисто

ще гали мислите ми,

докато оставяйки следи

в минорно,

с молитвен шепот се сбогувам

с най-светлото на моята душа.

Подреждайки във шепа

спомени красиви,

за най-горещата прегръдка,

онази на любовта.


Ще бъде тихо, много тихо...

Залеза ще разпръсна в посоки,

нощта ще извикам при мен,

лунна свещ ще запаля високо,

гердан от звезди ще нанижа - голям.



Със светулчен поглед към теб ще поема,

през космоса, нарисуван от мен,

и с магия лекокрила в сърцето

ще осмисля тишината

в този миг, за нас отреден.

Бях ти огън. Светлина.

Бях ти вярата. Сърцето.

Поток от нежност.

Устрема в кръвта...

Бях надеждата. Крилете.



Бях ти въздух. И вода.

Бях ти синевата. Дъждовете.

Нежен звън на тетива.

Песен птича...

Бях ти смеховете.



Бях ти изповед. Съдба.

Бях ти лудостта. И стиховете.

Бях безбройни простички неща.

И бях... най-красивата комета.





Но не знаех, че сърцето ти ще спре,

след ударите на „ще бъда".

Че не може, толкова любов да понесе...

И вместо да го възкреся -

погубих.

Не ме карай да чакам! Не мога!

Ела, като порив във здрача,

свойта топла длан ми подай.

Ти, огън мой и наслада - жадувам

твоя пулс, твоя дъх, твоя вик.

Не ме карай да чакам! Не мога!

Ела, в този миг за нас отреден.

Щом обгърна те с парещи устни

и заровя в косите ти пръсти,

ти намери посока във мен.

Идвам, неземна и чудна,

очаквана и желана,

в твоя свят на мечти.

Непозната, измислена,

красиво изваяна,

мраморно бяла.

Пролет разлистена,

утрин разцъфнала,

ухаеща дивно,

кристално чиста.

Струна магьосна,

разпиляваща звън тетива.

Повдигам воала,

вълшебно те галя,

и нежно шептя:

- Мен ли си чакал в съня?

За теб съм вятърът игрив в полето,

дъждът красив и мократа земя.

За теб съм аз уханно цвете,

и кристална утринна роса.



За теб съм слънчев лъч в небето

и облака в безкрайна синева.

За теб съм аз нощта напета,

звездите и кръглата луна.



За теб била съм бурята в морето

и огънят изпепеляващ и жарта.

За теб била съм и ще бъда -

стихии - огън, въздух и вода.

Твоите думи прииждат

в мен като вятъра стар,

тишината ми крехка разбуждат,

брулят душата без жал.



Този вихър разголва,

моя, най-интимния свят.

И разсича на хиляди вопли,

живия, доскорошен смях.



Протягам длан да те стигна,

ала ти си оттатък върха.

В две различни вселени залостени...

Неуместно е за теб да тъжа.

В полумрака с теб сме двама,

преплели пръсти и мълчим.

Притворили очи в блаженство,

в тишината близостта - искри.


Във топлата съпружеска прегръдка,

във синкавия здрачен полумрак,

сърцето ми в сърцето ти наднича,

в копнеж душата дава своя знак.


Прииждаш в мен с лъчи сребристи,

и случваш ми се нежно, с огън тих.

Проходил в моята безбрежност,

с желана мисъл и омаен звън.


Как всеки миг любов ни е потребен,

да пребъдем и през следващите дни.

И нищо,че лицата остаряват...

По-ценно е обичта да съхраним.

Нарисувах любов със своите устни

и духа си горещ разпилях на лъчи.

Неизтляла от радост, сред звездна жарава,

прелетях и се сгуших на твойте гърди.


После твоето име изписах с лунен прах

и като птица чертах в синевата красиви мечти.

В своя път единен, двама да светим...

Нарисувах космична любов за всичките дни.

Толкова спомени съм събрала
във една бяла кутия,
дето стои на тавана
и прах от години събира.
Всеки ден нещо изхвърлям,
пренареждам живота сама,
но тази кутия не посмях да изхвърля
и до днес стои у дома.
Колко писма ми изпрати,
всяка дума знам наизуст.
И кълнеше се, че аз съм твоя любима,
а аз вярвах и за тебе живях.
Но после нещо се случи,
ненадейно адреса смени,
повече вест от теб не получих,
ти моста между нас разруши.
Колко сезони изминаха
и колко вода се изля,
а аз все се надявам на чудо,
упорито чакам твойте писма.

Луна. Звезди. Нощ озарена.

Две космично красиви очи.

Вълшебен рефрен, малка вселена.

Зов. Копнеж. Устрем... и ти.



Огън. Любов. Жарки устни.

Изливаш в мен свойте искри.

Трептя. Горя в твойта клада.

Разливам се в теб... и се топя.

Изгубих се, за да те намеря,
устремно пътувайки към теб,
потопих се в твоята безбрежност
в непознат за мен магичен свят.
Пробиваше ме със копнежност,
връхлиташе ме като ураган,
попиваше ме жадно, но и нежно,
разтваряше ме като цвят.
Докоснал мълчаливо мойта същност,
взриви се дълбоко в моите недра.
Преоткривах своята същност,
открих се и се преродих - жена.

Аз съм твоето тихо море -

през мен смълчано пътуваш.

Моите ръце - гальовни вълни,

те прегръщат с най-ефирното синьо.

Имам устрем и страст. Нося сила.

Непонятно безкрайна. И с власт.

Море ли съм всъщност. Или жена -

най-непредсказуемата твоя стихия.

Недей очаква все да съм тиха и плаха.

Понякога, без повод безумствам и аз.

Плисвам вълна. От обич сторвам буря.

Надигам гърди с вой в късен час.

А после, утихвам почти като в сън.

И бризово те налюбвам.

Твоя отлив и прилив съм аз.

Любов в най-наситено синьо.

Колко сол имам в очите -
препълнени със море...
Колко дъжд ураганен
се стича по страните ми...
Колко сиви гларуси,
вместо песен крещят...
Колко думи неизказани
бризът отнесе...
Все си мислех, че ще е лесно
да се сбогуваме, там на кея,
край рибарските лодки...
Ала след теб тишината умира
и всеки миг прилича на вечност.
Вълните следват следите ти,
а за мен, за мен не остана...
Шепа пясък, изтичащ през пръстите -
личен избор е всяко оставане.

В моя сън, безнадеждно дълбок,

ти влетя със ритъм омаен.

Твойто чувство ме срещна сред дъжд -

пеперуден, цветен, ухаен.


Проходи с гръм в душата ми бяла

и с искрен, любящ благослов.

Незнайно как в мен ти разбуди покоя

и аз узнах какво е любов.

Аз зная колко пламъчно обичаш,

остани със мен през вечността,

през всяка нощ олтарно ме прегръщай,

твоите ръце да бъдат моите крила.

От твоя огън искам да възкръсна,

в очите ми да грейнат сто слънца,

през въздишката на дума нежна,

да ме споходи лудост във душа.

Дълбоко чувство в думите изричам,

моя обич, мой стремеж.

Очаквам твоя звънък устрем,

през който двама да се слеем

и с нежност да се отдадем.

Хубаво ми е да се будя до теб,

с усмивка тиха, копнеж и желание.

Някак звездно е на прага на новия ден,

светлост искрена, обич и радост,



когато, поглеждайки в твоите очи,

срещам нежност в пастелно зелено.

И дъх ленив, разрошващ мойте коси

и жадни устни в топло червено.



Хубаво ми е в прегръдката твоя,

когато в зори плисват първи лъчи,

а по раменете ми бели и топли,

твойте пръсти оставят горещи следи.



В този утринен миг от безкрая,

срещам прекрасен свят от любов.

През мен изгревът магия чертае,

щом в очакване се будя до теб.

Изпълнена с копнеж е синевата,

мечтая да съм с теб и да летим.

Да бъда облак бял, а ти пък вятър,

волни тишината ний да прекосим.



И с всяка мисъл свят да ти рисувам,

магичен и за двама сътворен.

В магията на пръстите ми скрита,

да превърна всеки миг в неповторим.



Да бъда нежност бяла и звездата,

изгряла с обич в твоите очи

и луна да бъда, а ти по моята пътека

устремен към мене да вървиш.

Най-прекрасна, най-чудна и дива,

пак вселила се в мойта душа,

ти, любов, най-магийна стихийо,

пак опияняваш ме, цяла горя.





Пак сърцето ми бие до лудост


и душата ми в звън разпиля,


ти, вълшебнице, любовна стихийо,

имам твоите силни крила.





Пак ме въздигаш до небето и Бога,

с най-святото чувство във мен.

Имам устрем и сила, и лудост,

дух свободен и безкрая пред мен.

Констанца утихва без тебе,

приливът подхвърля солта.

Стон могъщ в тишината -

верига, котва, килватер...

в далечината помахват ръце.

Парченца тъга с твърдост на руда

гнездят дълбоко във мен.

метални отблясъци ми напомнят,

че била съм близо до теб.

Шамарно прииждат вълните

от нощното Черно море.

И вие, вие луната, и с болка рисува

устрема празен - на мойте очи.

Проскърцват мигове кратки,

като стара котва във мен.

Едно "обичам те" бризът донесе,

в сърцето прибрах и отнесох в дома.

Дали една любов на прага чака

да срещне твоя поглед мил,

когато уморен от дълъг път

и тръпнещ се прибираш у дома?

Да се повдигне лекичко на пръсти

и целуне топлите очи.

Добре дошъл да ти прошепне,

в прегръдка тиха с теб да помълчи.

С нежен дъх косите да разроши,

обичам те да промълви.

На гърдите и глава положил,

да чуеш от радост как сърцето и тупти

и огъня в душата да усетиш как гори.

(С обич и признателност -
на моята майка)





Ръцете ти са уморени -

след толкова триумфи и падения,

аз виждам - остарелите мечти,

скрити са под пластове от груба кожа.

Ръцете ти - те знаят толкова неща,

събрали полета на рой години,

солта на хляба, вкуса на виното, меда,

а днес са сухи от усилия, вълнения.

Самотни като есенни листа,

като птици, притихнали след полет.

Спокойствието търсят и една ръка,

изпълнена с признателност и обич.

И прегръдката на две очи

във тишината развълнувана,

които раждат пулса на кръвта

и ръцете правят по-уверени.

Хубави са, майко, твоите ръце,

макар треперещи и уморени.

Така е хубаво във скута ти да полежа,

а ти да ме погалиш, докато броя звездите.

Спомените пазиш ли, Амиго,

онези, за тихи залези след дъжд,

за разходките по булеварда,

аз и ти, шляпащи по мокрия паваж.



Забързани, към сбъдване вървяхме

с една любов, лирично откровена.

С нежност пеперудена в душите,

мечти рисувахме и в облаци летяхме.



А как в очите ти преливах, помниш ли,

с най-бляскавата ярка светлина,

с толерантен реверанс заспиваха

фенерите, мъждукащи край нас.



Свенливо чувствата споделяхме,

за Бога, та ние бяхме си деца.

Кажи ми, помниш ли, Амиго, помниш ли,

пазиш ли невинната любов от младостта...

Орисвам те в живота ми да бъдеш,

орисвам те на себе си и своя свят.

С молитва, огън и добра магия -

любов да е сред звездопад.



Орисвам те в живота ми да бъдеш

преброден миг, небесен цвят.

Една китара с чуден ритъм -

на мечтите лудия ни впряг.



Орисвам те в живота ми да бъдеш,

защото нужен си ми нощ и ден.

Нужен си ми в радост и тревога,

защото изпълнил си сърцето ми с копнеж.

Недей разкъсва тихите ми залези,

така спокойно е без теб.

Не разбуждай викове в сърцето ми.

Спри! И не мисли за мен!





Недей посягай към душата ми,

горчив пелин е днес.

Не ме раздирай от противоречия.

Пазих те! Тъй дълго те копнях!





Недей сега без време се завръща,

с поредните илюзии в ръка.

Едно "Обичам те" не струва нищо.

Забрави ли! Ти плю в жарта!

Ще се срещнем, повярвай.

Няма време, което да спре лудия бяг.

Една към друга устремени сме птици,

ще се срещнем на най-тихия бряг.



Ще се срещнем, повярвай.

В сърцето е ширнала златната ръж.

И с багри, непонятно богати,

пренарежда за нас света от веднъж.



Ще се срещнем, повярвай.

Прогнозата е за слънце, никакъв дъжд.

Вятърът пред такава обич мълчи.

Синевата е наша, съдбата отваря врати.



Ще се срещнем, повярвай.

С прокопитен звън достигам там, където си.

И щом спохождаш ме с мисли и ти...

Остава ни само, да се прегърнем с очи.

Не се гримирам. Още непорасла съм.
Броя звезди и гоня хвърчила.
Люлея мислите си. В люлка слънчева.
А сто щурци ми свирят във нощта.

Не се въоръжавам срещу призраци.
От тъмно и безсъници не ме е страх.
Понякога нахално в храма ми надничат,
но бягат, щом криле разперя срещу тях.

Такава съм си. Вятърна и неподправена.
Коронясано с наивности дете.
Жена съм аз. На тридесет и няколко.
Но с лудост донкихотовска в сърце.

Ти не идвай само за миг.
С кратък жест, не напуквай -
душата ми цяла.
Всеки прилив на нежност е смърт.
Тиха печал,дъжд и умора.
Не ми давай смисъл и свят,
в който разпервам крилете за полет,
сред онзи блясък на звезден порой,
и луна, пълна с на обич нектара.
В който дочувам нотите на "A Comme Amour"
и тишината потъва в забрава.
Не, не идвай, не пали онези искри,
които възкръсват във огън
и стихийно горят. И болезнено парят.
Не отключвай в мен порив и зов.
Не понасям мигове кратки.
Нима не знаеш, колко силно боли,
когато си тръгваш, в шепи заграбил -
моя покой. Същността.И на мислите-бялото.
Едно ухание на есен и дъжд
ме прегръщат в предвечерна забрава.
След теб е мрачно... и студ.
А "A Comme Amour"... е затихнало във безкрая.

Когато градът притвори очи
и луна сърповидна възкръсне,
когато в прегръдките на нощта
всичко живо притихне,
аз яхвам своя копнеж
и тихомълком политам
след твоите стъпки,
там, към върха,
под ароматен облак
от разцъфтели безбрежности.
Пускам лудия дух
на своите желания,
с горещи вопли
през звездно небе
и търся олтара
на топлите ти обятия,
в които се смирявам
като птица в свойто гнездо.

(посветено)


Недопята песен. Мълчестишие.
Посърнала усмивка. Тишина.
Ръце безпомощни. Прощаване.
Прекършен порив. И... сълза.


Целувка тихичка. Сбогуване.
Раздяла неизбежна. Как тежи.
Тревога. Болка. И съмнение.
Обреченост в сърцето. И... гнети.

Просто страст, страст ни гори,
под лъжичката пари.
Само страст е - кажи ми. Нали!
Която телата ни шари.

Няма обич в небето над нас,
от онази, която само раздава,
която не пита защо
поредна звезда е изгряла.

Която люлее луната във люлка
насред житния клас,
която пали сърдечни пожари
и изгаря тишината във нас.

Аз те моля, само кажи,
че поредната илюзия е това,
защото не искам обич такава,
която като свещ бързо гори.

Аз толкова се страхувам -
от онази, уж истинската любов.
Винаги започва с красиво начало,
а после... изведнъж ни гаси.

Просто страст, страст ни гори,
само страст е - кажи ми. Нали!
Не ми давай любовен старт,
защото не желая финала.

Готово е сърцето ми за обич -
изпълнено с мечти, копнежи.
През тази нощ - космично нежна,
дай ми ти от своя звезден огън.
Да заплуват във очите ми опали
и всичко в мен да заискри.
Да ме целуне новото начало
и времето за танц да спре.
Да се изгубя в смисъла на чувствата
и в дълбокото на твоите очи.
Да разцъфне синевата в тихото...
Дай ми огън - двама да горим.